Статията е част от рубриката „Архитектурна критика” – съвместната инициатива на ONE ARCHITECTURE WEEK и сп. “Архитектура”. Статията се публикува онлайн на edno.bg и отпечатана на страниците на списание “Архитектура”. Подборът на авторите на статиите се прави от Любо Георгиев, директор на ONE ARCHITECTURE WEEK и Мария Давчева, главен редактор на списание “Архитектура”. Целта на рубриката е да бъде стимулиран професионалния, за сметка на емоционалния, дебат за българските градове. Надеждата ни е тази рубрика да се превърне в източник на обосновани мнения и повод за издържана професионална дискусия.Втората статия от рубриката е на Ангел Захариев от Група Град. Темата за архитектурните конкурси в България е актуална и болезнена проблематика. Благодарим на арх. Ангел Захариев, че не просто се нае с нелеката задача да систематизира и анализира примерите, а и да постави неудобни въпроси.
Първата статия бе на Емилия Кълева и третираше темата за “Социалистическите паметници”.
АРХИТЕКТУРНИТЕ КОНКУРСИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 10 ГОДИНИ
Конкурсното начало: В съвременният свят, или поне тази част от него, която намираме за цивилизована, архитектурните и градоустройствените конкурси се считат за най-демократичния метод за избор на идеи и проекти, свързани с обществено финансиране, а добрите конкурсни процедури, включващи в процеса всички засегнати обществени групи, гарантират защитата на обществения интерес и целесъобразното изразходване на публични средства.
Къде сме ние? След 26 години преход можем лесно да констатираме, че преходът не е свършил! Дори сме кривнали от правилният път с някои негативни и ретроградни практики. В следващите няколко точки е обобщена практиката от последните 10 години в областта на архитектурните и градоустройствени конкурси в България, засягащи проектите с обществено финансиране. Казусите са групирани спрямо гледната точка на ключовите участници в процеса и наложените от тях практики.
1.
За държавната и местна администрация конкурсът е процедура по ЗОП (Закон за обществените поръчки) и нищо друго. Много малко са специалистите в администрацията, които могат да различат архитектурен конкурс от обществена поръчка, а още по-малко са тези, които могат да преценят ползите от архитектурните конкурси. Това е така и защото за държавната и местна администрация архитекурният конкурс винаги е съпроводен със скандали, обжалвания, протести или други затруднения в УСВОЯВАНЕТО на средства. Затова според тях най-добре е да се избягва провеждането на архитектурни конкурси и вместо това да се прави иженеринг.
Гаврата инженеринг: тази практика за избор на проект чрез офериране на строителство и проектиране от консорциум с водеща строителна фирма е може би най-голямата гавра с българската архитектура от началото на прехода. Инженерингът се прилага почти за всякакви проекти свързани с изразходване на обществени средства: от инфраструктурни обекти до проекти за сгради и градска среда. Докато при инфраструктурните проекти инженерингът в повечето случаи е подходящ инструмент, прилагането му при проекти за сгради и градска среда е изключително вредно. Този подход убива изконните ценности и идеали в архитектурното конкурсно начало и изобщо в архитектурата. Инженерингът поставя на първо място
УСВОЯВАНЕТО на средствата, скоростта на изпълнение, количествата бетон и т.н., като в същото време загърбва обществения интерес и косвените ползи от качеството на проектите. На практика, няма съревнование на идеи и проекти, няма разделение между проектант и изпълнител, няма гражданско участие в процеса, няма ефективен обществен контрол. Вместо това наблюдаваме странни консорциуми, анонимни или прикрити проектанти и много корупционни практики. Най-лошото обаче от масовото прилагане на инженеринга са пропуснатите възможности и изгубените надежди. С тъга мога да твърдя, че следващите три мащабни проекта, част от схемата инженеринг са българските пропуснати възможности на ХХI век в областта на архитектурата:
Зала „Арена Армеец” – освен нова зала за 12000 зрители, зала “Арена Армеец” можеше да е новата архитектурна забележителност на София и България. Можеше да бъде посещавана от туристи заради иновативната и оригинална архитектура, можеше да бъде на кориците на архитектурните списания или туристическите пътеводители за Източна Европа, можеше да бъде пример за устойчиво строителство. Но за съжаление, тя не е нищо повече от една нова зала за 12000 зрители.
Централна гара – новата стара софийска централна гара се обновява за 50 милиона, но това обновление няма да реши основните проблеми на западналото градско пространство, няма да промени технологията, по която използваме жп транспорта, няма да се интегрира с градския и автобусен транспорт. Крайният резултат е очакван: в София ще имаме една още по-морално остаряла централна гара.
Метростанциите от първи и втори метродиаметър – в съвременния свят новите метрополитени се считат за градски атракции, за поле на експерименти с дизайна и с опити за интегрирне на подземното и надземното пространство. Софийското метро доказа, че може да е най-евтиното като строителство в Европа, но и най-неадекватното спрямо съвременните тенденции в дизайна на метростанциите. То е като машина на времето – показва ни как изглеждаха в Европа новите метролинии през 70-те години на миналия век.
2.
За главните архитекти конкурсите са средство за провеждане на лични интереси, свързани с определени кръгове около тях, или начин да наложат персоналните си виждания за развитието на града. Чрез изготвяне на умишлено лоши задания и конкурсни процедури, манипулиране на журито, липса на гласност и отблъскване на масово участие в конкурсите, както и чрез други бюрократични похвати няКОИ главни архитекти успяха да изобретят и наложат една изключително вредна практика: да направим конкурс за проекти, за да изберем правилните (нашите) хора. Заради правилните хора предварително се манипулират заданията, обхватът, сроковете, съставът на журито, за да се окаже накрая, че техният избор е най-подходящият. Дори и да не са направили най-добрите проекти или да има гражданско недоволство, няма страшно, те ще се поправят, важното е, че са избрани. От тук нататък избраните проектанти имат две основни права: правото да променят проектите си до безкрай под вещото наставничество на главните архитекти и правото да усвояват средства.
Два от най-фрапантните конкурси с цел да се изберат „правилните” хора са:
Конкурс за четири зони от централна градска част на София – по време на изготвянето на заданието за този конкурс заедно с колеги архитекти имахме спор с главния архитект на София по следните въпроси: защо четири зони, защо този обхват, защо изобщо центърът на града, а не центровете на кварталите, защо само 2 месеца за работа, защо се насърчават участниците да предлагат каквото си искат в транспорта, защо журито не е известно предварително, защо конкурсът не е международен и още много други. Отговорите на повечето от тези въпроси насочваха към следното: защото така е решил главният архитект. Историята след това накратко: обидно малък брой участници, промяна на процедурата в движение, скандали, жалби, противоречиви печеливши проекти, предизвикали остра критика и силен граждански отпор, още скандали. Накрая имаме някакви преработени проекти, които вероятно ще се изпълняват.
Конкурс за Борисова градина – нищо повече от едно дежавю на конкурса за централната градска част, но с вече изморена, или по-скоро отчаяна професионална публика, но пък с нови яростни противници от страна на гражданския сектор.
3.
За определени прогресивни индивиди или групи от архитекти, както и други ентусиасти с отношение към градската среда архитектурните конкурси са средството за обръщане на посоката и за коригиране на практиките за проектиране и изграждане на градската среда. Нещо като панацея за излизането на българската архитектура от блатото. Те считат, че за разлика от общинската и държавна администрация те знаят как и могат да организират добри конкурси, а администрацията трябва да им се довери и те да ги организират от нейно име. Това е най-общо казано процес на „аутсорсинг” на организирането на конкурси към външни на администрацията структури и индивиди. Външните организатори на тези конкурси искат да покажат на администрацията какво тя не може: да се изгради публичен образ на архитектурния конкурс, да има много участници, включително чуждестранни, в журито да участват международни авторитети. Администрацията обаче не се предава лесно и използва най-голямата слабост на ентусиастите – липсата на опит и познания със ЗОП, както и най-голямата си сила – бюрокрацията! Ентусиастите, от друга страна, разчитат да преодолеят скритите оръжия на администрацията с помощта на големия шум, който вдигат покрай конкурсите. Въпреки че привидно и двете страни си сътрудничат и работят заедно за постигане на целите, под повърхността се крие недоверие, изкривена комуникация, несъвместим маниер на работа и разминаващи се възгледи. Опитът показва, че включването на външни участници в подготовката и провеждането на конкурси, не е достатъчно условие те да бъдат успешни. Нужно е нещо повече – реформирана администрация, която да може да комуникира адекватно с външните участници и преди всичко да бъде убедена в целите и гъвкава в средствата. С всеки неуспешен конкурс опитът расте, но и енергията на ентусиастите намалява, както и желанието на българските архитекти да участват в конкурси. В очакване на КОНКУРСА, който ще обърне тенденцията, можем да кажем, че тези казуси успяха да „разлаят кучетата”, но в контекста на поговорката „Кучетата си лаят, а керванът си върви”.
Конкурс за Метростанция 20 – затънал в бюрократичното блато и прехвърляне на топката между институциите, формалното оправдание за провала на конкурса е повече от абсурдно – изненадващо се оказва, че гигантски топлопровод, който не може да бъде преместен, минава през средата на терена и спечелилите проекти са нереализируеми. Последваха много скандали и разочарование, като този конкурс беше първият сериозен сблъсък на ценности между ентусиастите и администрацията.
Конкурс за централен площад в Пловдив – голям мащаб, големи амбиции, високи цели, добър процес, приемлив резултат и много малки камъчета по пътя, които водят до обръщане на каруцата. Недоверие, комуникационни трудности, грешни решения и от двете стани, довели до протакане във времето на решенията и до оттегляне на спечелилия португалски екип от процеса на проектиране. Предстои възлагане на проектиране и строителство на площадното пространство чрез инженеринг, стъпващ на концепцията на спечелилия проект. Този обрат крие всички рискове на прилагането на инженеринг за проекти на градската среда и тепърва ще видим какъв ще бъде крайният резултат.
Конкурс за градска библиотека във Варна – това е новата надежда за КОНКУРСА, който ще обърне посоката, надяваме се всички замесени в процеса да са си извадили поуката от предишните казуси и тази нова надежда да не е последната…
4.
За някои представители на централната и местната власт архитектурните конкурси са повод за легитимиране на определени сложни политически и икономически решения чрез прехвърляне на общественото внимание или отговорност върху участниците в конкурсите или журито. В повечето случаи става въпрос за предварително взети решения от инициаторите на конкурса, които биват потвърдени от резултатите от конкурса. Един от най-ярките примери за такъв конкурс беше проведеният през 1999 г. конкурс за центъра на София, който беше предтекст да се събори мавзолея на Георги Димитров, защото архитектите предлагали това в техните конкурсни проекти. Общото в тези конкурси е, че те водят до сериозни проблеми както за градската среда, така и за архитектурната ни общност, а ползите се свеждат до научени или ненаучени уроци. От дистанцията на времето можем да кажем, че е по-добре тези конкурси да не се бяха провеждали:
Конкурс за нов правителствен център – с бодра крачка напред вървяхме устремени към светлото бъдеще точно в разгара на световната финансова криза, успокоявани от управляващите тогава, че нас ще ни подмине. Точно тогава се проведе най-мащабният конкурс за най-мащабния проект в родината за последните 30 години. Последният голям държавен терен в София трябваше да се застрои с тезата, че на държавната администрация ´ е тясно в сегашните сгради и трябва да се изнесе от историческия център на ново и по-хубаво място. Към администрацията ще се добавят няколко офисни сгради, мол и куп жилища, но с размах. Конкурсът беше организиран и проведен на високо ниво, участваха някои от най-големите имена на световната архитектура. Помечтахме за кратко, че в София ще има проект на Фостър или Заха Хадид. Журито беше авторитетно, спечели може би най-добрият проект – на световно известния арх. Доминик Перо. Мечтите свършиха някъде там. Фиаското беше програмирано: оказа се, че не е предвиден бюджет за инвестицията, нямаше пари дори и за възлагането на проектиране на спечелилия първа награда. Общото мнение на всички, занимаващи се с инвестиции в България, беше ясно от самото начало, че този проект е едно от двете твърдения: или голям балон, или голяма схема за източване на държавни средства. Може би за наш късмет се оказа първото. Остана обаче горчивият вкус сред едни от най-влиятелните фигури в световната архитектура и лошата слава на България като ненадежно място за изява на световно известни архитекти.
Конкурс за площадното пространство около църквата „Св.Неделя” – конкурсът беше обявен за международен, но липсваха чуждестранни участници. Беше обявен само в „световно известният” сайт на Направление архитектура и градоустройство. Проектите се предаваха на английски език, но се оказа, че по-голямата част от журито не го владее и е оценявало по графичната информация. Липсваше транспортен план, който еднозначно да зададе дали да минава трамвай, или не на площада, участниците бяха оставени да решават задачи, далеч извън обхвата на конкурса. Журито толерираше само един сценарий – изкопаване на площада. Бяха награждавани и отличавани абсурдни за началото на ХХI век проекти, като например летяща чиния върху църквата „Света Неделя”. За голямо щастие на всички граждани и гости на София не последва възлагане на проектирането след провеждане на конкурса, а последните археологически находки обезсмислиха напълно конкурса и премираните проекти.
Нова пленарна зала за Народното събрание в бившият Партиен дом – този конкурс има дълга история с неясен край заради липсата на категорични политически решения за съдбата на бившия партиен дом, както и общата политическа несигурност в страната през последните 10 години. Проектът стартира на няколко пъти със заявката, че сегашната сграда на Народното събрание не предоставя добри условия за работа на народните представители. В същото време се появиха мнения в противоположна посока, че броят на народните представители е прекалено голям за сегашното население на страната и няма нужда от местене. Към настоящия момент преместването на пленарната зала не е на политически дневен ред и логично възникват следните два въпроса: ако някога се стигне до реализация, дали печелившият проект ще бъде все още адекватен или ще е по-добре да се проведе нов конкурс и кой ще прецени това. Изводът от цялата сага с този проект е, че преди да има политически консенсус и ясна пътна карта за такива важни държавни проекти, включваща конкретни срокове и бюджет, няма смисъл от провеждането на архитектурни конкурси.
5.
Понякога, когато има обществен или медиен натиск за прозрачност, демократичност и прилагане на добри практики при възлагането на проектиране, възложителите се принуждават, въпреки тяхната вътрешна съпротива да организират „проформа” конкурси, които да покажат тяхното „желание” за прилагане на добри практики. Обект за тези конкурси са някакви второстепенни обекти, които не са толкова значими за общото развитие на проекта и не засягат традиционните порочни схеми за непрозрачно възлагане на проектиране. Такъв конкурс за отбиване на номера се случи сравнително скоро: конкурс за визия на пешеходен мост на София Тех Парк – набързо подготвен, набързо проведен, набързо приключил със слабо участие. Ръководството на София Тех Парк пропусна да направи конкурси за съществените части на проекта: генералния план, сградите, парковото пространство и най-вече за сградата на т.нар. “Експлораториум”, който е лицето на проекта към града и сградата с най-голям обществен достъп. Конкурсът за едно мостче няма как да компенсира всичко това.
6.
Сред между многото негативни примери на провалени проекти заради лошо организирани конкурси, се откроява един проект, който има късмет. По щастливо стечение на обстоятелствата музеят “Квадрат 500”, или както беше известен до скоро “Българският Лувър” се построи по проект, спечелил архитектурен конкурс. Въпреки че заданието и процедурата на конкурса имаха редица слабости и пропуски и въпреки че проектирането на сградата на музея трябва да става успоредно с проектирането на експозициите. Този пример е по-скоро изключение от правилото – статистическа грешка, която доказва, че без да се промени цялостната нагласа към архитектурните конкурси и без да се прилагат съвременните добри практики при организирането на архитектурни конкурси, няма как да имаме повече на брой положителни примери. В заключение, изброените примери на непроведени или лошо проведени архитектурни конкурси в проектите с обществено финансиране в България нанасят трайни вреди върху развитието на българските градове и върху развитието на българската архитектура. Най-голямата вреда обаче са пропуснатите възможности покрай насочването на огромен обществен финансов ресурс за реализирането на тези проекти. Пропуснати възможности да имаме качествени архитектурни обекти – нови забележителности, които да поставят България на световната архитектурна карта и да ни доближат до актуалните архитектурни тенденции и практики.