Досега в рубриката са писали:

Емилия Кълева по темата за “Социалистическите паметници”;

Ангел Захариев по темата за “Архитектурните конкурси в България”;

Нурхан Реджеб и Силвия Чакърова за “Устройственото планиране”;

Христо Станкушев за “С мисъл за София”;

Магдалина ръжева за “Градската среда като средство за обучение”.

 

Градовете по света имат много и различни истории – до преди 250 години рядко е имало идентични градоустройствени практики, според които архитектурата и публичното пространство са се случвали. Но след XIX-XXвек из много развиващи се градове по света постепенно започват да действат подобни принципи на развитие – стандартизация на жилища, рационализация на градската среда, функционално разделяне на градските зони, радикална замяна на хаотичната историческа градска тъкан с бетонни конструкции в правилни форми. Градските пейзажи започват да наподобяват един друг независимо в кой континент се намираш – универсалността замества идентичността, а рационалността превъзмогва спонтанността. Модернизмът минава през много сфери на живота и човешкото знание, но остава трайно в умовете на всички градостроители по света като най-радикалното и универсално знание за града.

 

Модерният функционален град и идеите, които го формират, са намерили израз (измежду други документи) в Атинската харта (1), приета на четвъртия Международен кон
грес за модерна архитектура (CIAM 4) в 1933г. и публикувана от Корбюзие десет години по-късно.

 

– “…всеки жилищен район трябва да включва зелена зона, необходима за рационалното разпределение на игри и атлетични спортове за деца, юноши и възрастни…

– “Новите зелени зони трябва да служат за строго определени цели, … тясно свърани с обитаването…

– ”… движението на пешеходците… и моторното движение… трябва да бъдат разделени”

– “… Обитаването ще бъде отделено от моторното движение, което ще бъде канализирано в отделни пътни ленти. А за пешеходното [движение] ще бъдат заделени алеи и променади… (1)

 

Липсата на здравословна градска среда, задушена от индустрилизацията и миграция, липсата на адекватни жилища, на отворени пространства от една страна, както и навлизащите нови технологии – строителни материали, транспортни средства, комунална инфраструктура – от друга, налага тотално преосмисляне на градовете каквито ги познаваме до XIXв. Корбюзие (Шарл-Едуард Жанере), Зигфрид Гидион и хората около тях се опитват да създадат анти-традиционалистки архитектурен авангард, който да води след себе си по-широка и глобална социална трансформация в градския начин на живот (2).

 

Масовите разрушения след световните войни в Европа, социализма в Източна Европа, както и колониализма и пост-колониалните условия в Азия, Африка и Америка, дават на архитектите в градовете по цял свят поле за приложни експерименти върху принципите, заложени от Конгреса в Атинската харта. От една страна тези процеси позволяват осигуряването на стандартизирани жилища, достъпен транспорт, право на препитание и публично пространство на огромния поток от хора, които търсят нов по-добър живот в големите градове по света след поредица политически и икономически кризи.  От друга страна седят примерите как публичното пространство в градовете, изградено и преустроено според принципите на модернизма, се превръща в необитаеми маргинализирани зони, които сегрегират жителите си и ги откъсват от социалния и икономически потенциал на града. Достига се и до разрушаване на първия подобен проект Пруит-Игоу в Сейнт-Луис, Мисури през 1972г. – събитие, което Чарлс Дженкс прибързано и пресилено нарича “смъртта на модернизма” (3). Прибързано и пресилено, защото и до днес в много градове по света виждаме определени черти и принципи на модерността в действие поставяни дори от нейните най-известни критици, както ще видим по-нататък.

 

През 1960-70те години в резултат от тази масова урбанизация, публичното пространство на модернизма започва да намира своите критици. По едно и също време срещу ортодоксалното модерно градоустройство в Ню Йорк и Торонто работи Джейн Джейкъбс, а в Копенхаген – Ян Геел. Обръщам внимание конкретно на тях като сравнително непознати, а с достатъчно значим идеен и практически принос в урбанизма. Те са част от по-голяма вълна архитекти, урбанисти и социални учени, работещи във втората половина на XXв. върху търсене на нови принципи за проектиране на града за хората, сублимиращ в едно от съвременните течения за развитие на градското публично пространство, т.нар Нов урбанизъм (New Urbanism). Към опитите за преосмисляне на принципите на функционалния град можем да споменем още и имената на Алисън и Питър Смитсън, част от TEAM 10 (4) – идейната опозиция на Атинската харта, които на деветата среща на Конгреса (CIAM) повдигат въпроса за живота на улицата и как той влияе на архитектурата. Подобни, но бих казал по-практични са и търсенията на Джейкъбс и Геел.

Jane Jacobs, снимка Wikipedia, 1961