Кейовете на Кристо и Жан-Клод плават във въображението на света.

В понеделник започна демонтирането на плаващите кейове в езерото Изео. Периодът от 16 дена беше достатъчно дълъг за привличането на над един милион посетители и достатъчно кратък за блясъка на мигновеността.

Плаващите кейове временно свързаха островите Монте Изола и Сао Паоло с брега при Сулцано. Своенравното наглед разположение на ярките пътечки съчетава впечатляваща обща композиция с неусетно и естествено прикачване към крайбрежието. Когато работата е убедителна в различни измерения: изкуство, градоустройство, архитектура и дизайн, не може да става дума за своенравие, а за характер.

Първоначално обявеният денонощен достъп до плаващите кейове беше скъсен по искане на местното население. Някои отзиви в пресата вече се опитват да създадат напрежение около бъдещия проект на Кристо в Колорадо. Когато възникне безредие около културна изява естественото обяснение е “артистично безразсъдство”. Публикации, подготвени преди откриването на плаващите кейове съобщават, че след получаването на всички необходими разрешения от местните власти все още няма отговор на предложението за транспортен план за времето на събитието. Планът за допълнителен транспорт и организация на движението е изготвен от екипа на Кристо и необходимите 100 000 Евро са включени в проектния бюджет. Местните власти трябва само да се съгласят и да приемат средствата. Или да преработят плана. Или да изискат каквото смятат за необходимо. В първите дни след откриването присъствието на униформени лица от всякакъв вид беше очевидно. По интернет и на гарите в околността беше публикувано разписанието на извънредните влакове. Местните медии призоваваха за използване на железопътния транспорт. Само… влаковете ги нямаше.

С какво бяха възнаградени 1,2 милиона късметлии (или твърдоглавци?) които достигнаха до плаващите кейове? С радост. След изнурителното чакане, под дъжда или под изпепеляващото италианско слънце, насред огромна тълпа, между две редици изнервени гардове, хората се смееха и подскачаха, ходеха боси, правеха сапунени мехури и, веднъж достигнали по-спокойните отдалечени зони, сядаха на “плажа”. Възможно е трудностите да увеличават еуфорията. Обаче, не бяха само хората. Въпреки навалицата, не един лебед, гъска и патка се пребориха за мястото си на ръба на кея.

Далеч не всички присъстващи бяха хора на изкуството, интелектуалци или други подобни. За много хора Кристо изглеждаше да е новооткрита звезда. Една от най-повтаряните реплики беше “un artista bulgaro”. Според големия вестник Кориере дела Сера с плаващите кейове в езерото Изео Кристо е реабилитирал България пред италианците.

Какво прави човек след като се е добрал до кейовете? Ходи. Спира. Усеща ритъма на водата под краката си. Ходи по водата. Забелязва, че водата е навсякъде. Усмихва се на дъжда и пак ходи. Гледа набразденото от вятъра езеро. После набразденото от Кристо покритие на кейовете. Оглежда се за вятъра. Вижда, че Кристо се е приближил с моторна лодка. Присъединява се към аплодисментите и възгласите “Браво”. Маха на Кристо, докато се вижда. Кристо изчезва. Появява се слънцето. Вижда как повърхността на кейовете оживява. Неописуемият и неуловим цвят на кейовете е цветът на слънцето. Пак ходи, по трептящите слънчеви вълни. Пак спира. Седи. Гледа. Става. Тръгва. И през цялото време прави снимки. След стотици снимки кейовете остават неуловими, нови, неустоими. Не страдайте, ако не сте били. Най-запленяващото в плаващите кейове на Кристо и Жан Клод е не видяното и докоснатото, а недостижимото. Най-хубавото на недостижимото е, че е общодостъпно.