Жива верига спря събарянето на тютюневия склад “Ориент” в Пловдив рано сутринта на 7 март. Още преди обяд кметът на града обяви намерението на общината да купи сградата. За броени часове в пресата се появиха съобщения за започнато разследване от Окръжната Прокуратура и за намесата на Министерството на Културата. Всичко това в рамките на един работен ден! Въпросната сграда, или каквото е останало от нея, очевидно е ценна и ценена от многобройни граждани и инстанции.

Какво се случи през предходните десетилетия? Възникналия преди около век Тютюнев квартал се е радвал на оживена дейност в предвоенните години. През 1962-ра в опустелите сгради е заснета част от филма “Тютюн”. Според свидетелства от пресата, филмов материал е бил изоставен в сградата до неотдавна. Приземните етажи и сутерени са били пригодени за разнообразни търговски дейности и услуги. Огромната част от многоетажните сгради дълги години изглеждаше неизползвана. Между милите ми детско-юношески спомени от Пловдив е и миризмата на тютюн, разстлана върху околните улици, едновременно тежка и ефимерна. Носталгията настрана, това най-вероятно означава, че запуснатите складове дори не са били добре почистени през всичките тези години.

През 1985-та година четирите тютюневи склада са декларирани като недвижимо културно наследство с писмо на Националния Институт за Недвижимо Културно Наследство. Според действащото законодателство би трябвало да последва експертна оценка, водеща или до окончателното регистриране като паметници на културата, или до отписване. Досега това изглежда не се е случило. И затова кметът Иван Тотев с искрено съжаление обяснява на протестиращите граждани, че не е имало законово основание за отказ на поисканото разрешение за ново строителство на терена. Но общината ще направи всичко възможно оттук нататък…

Какъв парадокс! В първия работен ден след началото на разрушаването отговорните инстанции са единодушно сплотени зад протестиращите граждани. Но какъв е бил приоритета на Тютюневите складове в НИНКН през изминалите десителития? И дали през това време Пловдивската Oбщина се е сетила да им напомни за незавършената процедура? И ако главният архитект на града обяснява на протестиращите, че “не си спомня какво е подписвано”, дали очакването е, че това е приемливо в ролята му на архитект, или пък в тази на чиновник? Не е чудно настаналото объркване по повод ролята на главния архитект в най-големите български градове. Титлата предполага отговорност за дългосрочна професионална визия за развитие. Обществените прояви на носителите й създават впечатление за немощно бюрократизиране на градската среда в услуга на неидентифицирани задкулисни сили. В други европейски градове, освен че цели отдели от специалисти се занимават с архитектурно-градоустройственото настояще и бъдеще, сътрудничеството с националните институции и местните граждански организации е непрекъснат процес. А разрешенията за разрушаване на ценни сгради с неясен статут не само “не се забравят”, но се обсъждат предварително и биват оповестявани след вземането им, включвайки ясно описание на срока и процедурата за обжалване, за интересуващите се граждани.

Обнадеждаващо е, че общественото недоволство резонира на множество административни нива. Но ако толкова очевидни процедури трябва да разчитат на спонтанни демонстрации в понеделник сутрин, то още повече граждани ще бъдат отклонявани от работата им. Освен това, и най-успешната жива верига още не е визия, нито план за действие. Колкото и дълго да е била отлагана, работата не намалява, по-скоро обратното.

Да се надяваме, че общинското ръководство оттук нататък ще поеме инициативата не само са физическото спасяване, но и за използването на сградите и ревитализирането на Тютюневия квартал. Подготовката за Европейска Столица на Културата увеличава жизнеспособността на възможните културни предназначения. Очакванията толкова  големи площи бързо да се напълнят предимно с културна (или друга еднородна) функция звучат по-скоро наивно. Редките успешни случаи не само са в по-големи градове, но и по правило са за сметка на съседни райони (което не винаги е подробно обяснено в публикациите за успеха).

Възможностите, за радост, са многобройни. Макар известни като “складове”, сградите са били предназначени и за преработка на тютюна и имат необходимите за дейността прозорци и прилична етажна височина. Размерът и предполагаемата солидна конструкция, неизбежна за складови и производствени нужди, оставят възможности за отваряне на атриуми и обогатяване на вътрешната пространствена организация. Важно е да бъде установено чрез експертна оценка, кои точно елементи на сградите (фасада, конструкция, пространствена организация, покрив, стълби, обзавеждане…) ще получат статут на паметник на културата и трябва да бъдат запазени и подобаващо експонирани и кои могат да бъдат трансформирани. Освен по природа гъвкавите културни функции, сградите изглеждат подходящи за хотел, търговски площи, конферентен център, и с повече внимание към дневната светлина, вероятно за жилища и офиси (особено актуалните експериментални форми като колективни или отворени офиси за краткотраен достъп), може би дори образователни функции. Град като Пловдив, който е в състояние да успее да спечели титлата Европейска Столица на Културата 2019 със сигурност има събрана и анализирана информация за наличните и недостигащите площи и функции, за тези с най-голям икономически и социален потенциал, за успешно развиващите се дейности, за приоритетните перспективи на близкото бъдеще, които имат нужда от малко подкрепа в настоящето.

От сайта на Община Пловдив става ясно, че обществените консултации за преобразяването на Тютюневите складове в нов културен център са започнали през есента на 2015-та година. Като се има предвид сегашната ситуация, изглежда много уместно да се организира ново, по-широко допитване до гражданите. Не е тайна, че много архитекти охотно реагират на добре оповестени конкурси за идеи, дори и да са с кратки срокове, набързо съставено задание, неясна гаранция за осъществяване и минимални награди. Не поощрявам тази практика, но щом като вече съществува, би могла да бъде приложена за доброто на града. Или, за предпочитане, бързо организиран конкурс с прилични срокове, добре обмислено задание, гаранция за последваща поръчка и съответстващи на очакваните постижения награди.

Обичайно е архитекти да предлагат идеи и по собствена инициатива. Само за няколко минути търсене намерих презентация на Архитектурно Студио Стоянови за потенциала на Тютюневия квартал, представяща избрани аспекти от световния опит за опазване и интегриране на индустриалното наследство. Доста внимание е отделено на отдалечения по мащаб и излъчване Емшер парк в Германия, но други примери, като американските лофт-апартаменти с отворен план са близки по характер на Тютюневите складове. Освен описаната пристанищна зона в Хамбург са известни подобни много успешни преустройства на индустриално наследство в сгради със смесени функции в Ротердам, Ливърпул, Лондон, Буенос Айрес, и несъмнено и други градове с останки от промишлено минало в близост до историческия център и неразривно приобщени към градската тъкан.

Заданието, разбира се, не е само архитектурно. При създаването на цялостната, икономически и социално обоснована визия за бъдещето на Тютюневия квартал, при привличането на подходящи инвеститори, както и на подходящи културни функции, главната роля отново е отредена на Oбщината. Не единствено със свои сили, но някой трябва да избере и включи необходимите външни експерти, да организира по-широка платформа с участието на вече ангажираните институции (НИНКН), обществени организации (Фондация 2019) и други, които биха имали положителен принос (творчески и професионални организации, периодични фестивали, и инциативи, търсещи съдействие от общината по други канали), да даде възможност на медиите и гражданите да наблюдават и коментират процеса.

А колкото до “забравянето”, и за него има място. С оставащите по-малко от три години до Европейската Столица на Културата 2019, изглежда наложително навиците и скоростта на действие от миналото да бъдат колкото може по-бързо забравени.