Статията е част от рубриката „Архитектурна критика” – съвместната инициатива на ONE ARCHITECTURE WEEK и сп. “Архитектура”. Статията се публикува онлайн на edno.bg и отпечатана на страниците на списание “Архитектура”. Подборът на авторите на статиите се прави от Любо Георгиев, директор на ONE ARCHITECTURE WEEK в периода 2014-2016 и Мария Давчева, главен редактор на списание “Архитектура”. Целта на рубриката е да бъде стимулиран професионалния, за сметка на емоционалния, дебат за българските градове. Надеждата ни е тази рубрика да се превърне в източник на обосновани мнения и повод за издържана професионална дискусия.

Седмата статия от рубриката е дело на Любо Георгиев. Любо е архитект, завършил Архитектура в IUAV (Венеция, бакалавър) и TU Delft (Делфт, магистър). Местата, в които е работил включват Claus en Kaan (Амстердам), ЛП Консулт (София), MVRDV (Ротердам) и Turenscape (Пекин). Любо е автор на различни статии, представял е на няколко конференции в различни европейски градове, както е бил и куратор на Sofia Architecture Week 2011. Между 2014 и 2016 е директор на три издания на ONE ARCHITECTURE WEEK. В момента работи в екип, разработващ методика за “Визия за дългосрочно развитие на София”.

Досега в рубриката са писали:
Емилия Кълева по темата за “Социалистическите паметници”;
Ангел Захариев по темата за “Архитектурните конкурси в България”;
Нурхан Реджеб и Силвия Чакърова за “Устройственото планиране”;
Христо Станкушев за “С мисъл за София”;
Магдалина Ръжева за “Градската среда като средство за обучение”;
Павел Янчев за “Джейн Джейкъбс и Ян Геел”.

 

Темата за въвличането на граждани в процесите на градското планиране става все по-актуална в България. Тази актуалност не е породена от мода, внесена отвън, а по-скоро от нужда, осъзната в нашия собствен контекст. Българското градоустройство се намира в момент, в който изграждането и поддръжката на система за въвличане на гражданите може (и трябва) да се превърне в основен въпрос.

Тази статия цели да изложи няколко аргумента в полза на включването на гражданите. Както и да даде няколко примера за неуспешно и за успешно включване. Желае също да покаже, че както има разлика между доктор и доктор, така има разлика и между включване и включване. И че само добре организираното, добре комуникираното и добре проведеното включване на граждани има смисъл.

Включването на граждани не е концепция, която съществува само в главата на съвременните проектанти или политици. То е необходимост, породена от нагласите в съвременното общество. От очакванията, които голяма част от хората имат към света и един към друг, както и от богатата медийна среда, която позволява бързата обмяна на информация. В днешно време много от нас искат мнението им да се чува, защото възприемаме себе си за важни. Живеем (или поне някои от нас биха искали) в свят, в който правата и задълженията на индивида са изведени на преден план. Много от нас държат да могат да влияят над средата, която обитават. Никак не са малко примерите от последните няколко години, които потвърждават тази нова тенденция в отношенията гражданин-град. В различни български градове е на лице активизиране (протести, дискусии, подписки) по въпроси, свързани с градската среда: в София – застрояване на междублоковите пространства; в Стара Загора – строителството в парк Бедечка; във Варна – съдбата на Алея Първа; в Пловдив – строителството на Небет Тепе; в Силистра – отсичането на чинарите по ул. Симеон Велики; във Видин – ремонта на Централния площад и др. Важно е да се подчертае, че става въпрос за активизиране. Нито посочените примери, нито статията като цяло, целят да убеждават в това, че цялото население на един град може да бъде въвлечено да участва активно в процесите на градско планиране. Но е важно да включим най-активно тези, които желаят, както и да улесним максимално възможността за участие на всеки.

В България като че ли имаме повече лоши примери, когато говорим за практиките на институции да включват граждани. Това се дължи може би на липсата на опит в този не лек процес. А може би се дължи и на липсата на разбиране за нуждата от такова включване, както от страна на институциите, така и от страна на самите граждани.

По начина, по който в днешно време е регламентиран процесът на устройствено планиране в България, включването на граждани е задължително при изготвянето на различни устройствени планове: ОУП, ИПГВР, ПУП. Формата на включване е различна, от обществено обсъждане до възможност за внасяне на възражения, но поне на хартия гражданите имат право на мнение. За какво са всички тези протести тогава? За това, че правото на мнение практически остава основно на хартия. Известен факт е как се организират обществени обсъждания: залепя се обявление на таблото в сградата на общината (колко от нас ходят редовно в общината?), пуска се информация към КАБ и САБ (но ако не си архитект, а дори и да си, колко често проверяваш техните страници, ако там въобще има публикувана такава информация?), в някои случаи биват информирани домоуправителите (не са редки случаите, в които това не води до нищо). Обсъждането се организира в работен ден, в работно време (колко от хора биха си взели половин ден отпуск, за да могат да присъстват?). За тримата пенсионера (освен младите хора, това е друга, също много обществено активна група, тоест тук няма никаква насмешка), които са успели да идат има разпечатани абсолютно неразбираеми карти, схеми и таблици (явно не е станало ясно, че обсъждането трябва да е обществено, а не професионално). Обяснителните записки са написани на непонятен за неспециалист език. И гражданите приемат всичко това като знак, че целта на обсъждането е да се направи нещо колкото да се отбие номера, че тяхното мнение не е от значение, че всичко това няма смисъл. Всичко това по-скоро е послужило да откаже гражданите от участие, отколкото да ги включи.

Ако искаш да информираш някого, принципа е, че се стремиш да предоставиш информация там, където този човек гледа: в жълтите вестници, във Фейсбук/Вайбър/Уатсап/др., на входната врата на стълбището, в реклама в градския транспорт, на телефона (смс) и т.н. Не ми е познат случай, в който българска община да е разпространила информация за обществено обсъждане по някой от тези начини. Дано да не съм прав.

Тоест досега процесът на включване на граждани е бил организиран лошо, е бил комуникиран лошо и е бил провеждан лошо. Затова и толкова малко хора, както граждани, така и проектанти и политици, вярват в него. Но проблемът е в начина на провеждане, а не в самия процес. Да се твърди, че включването на граждани в процеса на градско планиране е лоша идея, защото има лоши примери за това, би било сходно с призив да се забранят колите, защото има катастрофи с тях. Важно е кой кара и дали е вложено мислене в карането.

В България, по настояване на НПО, има примери за работа по промяна на методите за включване на граждани. В София е налице консултативен процес по промени в общинската “Наредба за реда и начина на провеждането на обществените обсъждания”. Стъпка в добра посока, над която може (и има нужда) да се надгражда.

В други градове от Централна и Източна Европа са налице експерименти във въвличането на граждани. Във Варшава например само от няколко години действа програма за включване на гражданите в промяната на средата. Общината отделя ресурс от бюджета си за поддръжка, за която сума граждански инициативи могат да подават проекти. Предложенията трябва да идват от локални/квартални граждански обединения/асоциации и да съдържат описание на целите и желанията, както и график и бюджет на дейностите. Ако проектът бъде одобрен, то гражданите не получават пари, ами материали/машини/техническа помощ/работна ръка за реализацията на идеята. Ентусиастите са задължени да вложат и собствен труд. Този пример показва, че гражданите могат да бъдат включвани не само като пасивни одобрители на проектите на инвеститори или община, ами и като равнопоставени участници в изграждането на средата. Системата работи.

В контекста на Ню Йорк, например, има традиции в планирането с гражданско участие още от 60те години и вече функционира една комплексна система, която включва квартални организации, общински съвети, районни администрации и неправителствени организации. Връзката между граждани и община често се осъществява от медиатори (неправителствени организации), чиято цел е включването на максимално много и разнообразни хора от местната общност, както и адекватното организиране и последващи действия от консултативния процес.

И за да не прозвучи като че ли всичко хубаво е чуждо, а нашенското е само лошо, връзката гражданин-среда не е чужда по нашите земи. По време на Възраждането, при липсата на каквато и да е представителност на гражданите във властта, както и на изключително минимална грижа на властта за средата, самите хора са спретвали ръкави, решавали са заедно и са дарявали средства за изграждането на средата си: обществени сгради, улици, площади, мостове и т.н. И не само за изграждането им, ами и за поддръжката им. Значи гражданското участие не процес, несъвместим с нашата култура.

Контекстът, в който трябва да организираме по-добро включване на граждани не е лесен. Наистина в България има недоверие между хората, както и недоверие между хора и институции. Липсва ни и културата на диалог (по-скоро ще се скараме и обидим, вместо да обсъдим). Също така, много хора са скептично настроени към успеха на нещо, което не е продиктувано от ясен частен интерес и изгода. И последно, идеята да се направи нещо “заедно” все още се свързва с комунизма. Единствения начин да опровергаем всичко това е с реализацията на добри примери. И то поне няколко. И добра доза упорство.

Опит в тази посока бе организирането и реализирането на намеса “1-2-3” на ONE ARCHITECTURE WEEK 2016. Тя бе осъществена в зеленото пространство между блокове 1, 2 и 3 в панелният квартал “Тракия” в Пловдив. Това е пространство, което се ползва само отчасти и което фестивалът имаше амбицията да превърне в споделено благо. Това е пространство, типично за всеки български панелен квартал: неподдържани зелени площи и растителност, изоставени детски съоръжения, недостатъчно паркоместа и т.н. Но в него човек може да види и други, също толкова типични за подобен тип градска среда, елементи: малки градинки, обгрижвани от местни жители, беседки, пейки и маси, поставени от обитателите, самодейни ремонти на настилки или инфраструктура, осъществени от гражданите и др. Това нарочно избрано между-блоково пространство е както специфично, така и генерично. Българските градове са пълни с такива пространства.

Първата част на намесата се състоеше в изготвянето на анализ и задание за проектиране. Тя бе осъществена от НЕ-Формално (урбанистите Ангел Бондов и Тодор Кесаровски). В продължение на 10 дни, подпомогнати от мобилна конструкция, те събираха обитателите на блоковете и организираха събития в междублоковото пространство. По време на този процес те наблюдаваха движението и навиците на хората, картографираха използването на терена, разбраха кои са най-активните жители, чуха мнението на над 100 обитатели за това какво трябва да се промени или да остане в тяхното междублоково пространство. На базата на всичката тази информация НЕ-Формално изготвиха задание за проектиране към трите чуждестранни екипа (H2 от Варшава, Гонзаг Лакомб и Александър Рьомер от Париж и Габу Хайндл от Виена). Основавайки се на този текст, архитектите предложиха първоначални идеи, които НЕ-Формално отново представиха за дискусия сред местните жители, отново през мобилната конструкция. След всички тези стъпки бяха направени финалните проекти за елементите на намесата. И като последна стъпка в процесa, местните жители бяха въвлечени и в изграждането на инсталациите. Които се състояха от детска площадка, платформа за уличен фитнес и беседка. Над 50 души (деца, баби, мъже и жени) се включиха с каквото можеха: копаха, носиха, коваха, правиха мекици, предлагаха вода, пускаха музика, боядисваха. Важен елемент от процеса бе ролята на районното кметство, което подкрепи инициативата (административно, комуникационно, но и ифраструктурно) и което има желание да продължи този метод за въвличане на граждани.

Какво разбрахме от този опит? Че гражданите могат да имат различна мотивация за своето участие в процесите на планиране на средата: частен интерес (средата около собствения имот); групов интерес (важно е да запазим парка, защото той е благо за всички в нашия квартал); активистки подбуди (важно е да се намали броят на придвижващите се с коли в града, за да дишаме по-чист въздух) и други. В определена ситуация можеш да въвлечеш едни хора, в друга – други. Важно е да бъдат идентифицирани заинтересованите лица/групи според ситуацията. И според етапа на проекта. Явно е, че някои хора никога няма да дойдат на обществено обсъждане, други ще дойдат веднъж, а само някои граждани ще идват всеки път.

Важно е и какво се обсъжда. Организирането и целите на едно обсъждане на ПУП трябва да са различни от организирането и целите на обсъждане на ОУП, например. Най-продуктивно е въвличането на граждани още от началото на процеса, още преди да е решено откъде да минава улицата, или какво да се прави с парка. Гражданинът трябва да е поставен в позицията на партньор, а не на пъдар. Очевидно е, че имаме да извървим още дълъг път, за да достигнем тази позиция, както от страна на институциите, така и от страна на гражданите.

Важно е и как се обсъжда. Един градоустройствен план е неразбираем за хората. Но те разбират ако им бъде обяснен ефекта от прокарването на бус ленти по основните булеварди. Или от превръщането на училищата от изолирани образователни институции в един от центровете на кварталния живот. С думи прости, но не просташки.

Важен е и въпросът за легитимността. Съществуват мнения, че ако не са включени всички граждани, то процесът е нелигитимен. Дори по времето на комунизма избирателната активност беше близка до, но не и стопроцентова. Това, че не всеки е участвал не значи, че тези, които са участвали не са легитимни. Значи, че участвалите са активни граждани. И че трябва да се положат още усилия (най-вече комуникационни) за включването на още хора. Важно е, дори е далновидно, тези които имат желание да могат да участват и то по лесен начин. Като изпращане на мейл, или съобщение, или удобен час за среща на живо, или гласуване през онлайн анкета и т.н. Енергията и усилията, които влагат такъв тип будни хора са ценност, за която в някои държави има цели програми за стимулиране. В България, за сега, има хора, готови да отделят от времето си, да инвестират опита и знания в по-качествена среда.

В заключение бих искал да засегна и въпросът “защо?”, освен този за “как?”. Отвъд това, че хората все повече го изискват, включването на граждани в процесите на градско планиране има капацитета да доведе до една по-качествена среда и едно по-добре организирано общество. Градската среда е елемент от ежедневието ни, който е общ. Има вариант гражданите да възприемат средата като своя, тоест да се асоциират с нея, или пък да я възприемат като чужда, тоест само да я ползват. Безброй опити, теории, успехи и неуспехи в планирането на градове в различни точки на света, в рамките на стотици години, са доказали, че само първият вариант работи. Когато хората се асоциират със средата, която обитават, те имат усещането, че водят по-пълноценен живот. Когато гражданите са въвлечени, те се идентифицират със средата и се грижат за нея. В крайна сметка искаме да сме заобиколени от граждани, а не от консуматори. Тоест, искаме около себе си мислещи и ангажирани хора, които ги е грижа в каква среда живеят, а не пасивни и финансово сегрегирани клиенти, отчуждени както от средата си, така и един от друг. Защото в първия случай резултатът е среда за хората, а във втория – за парите.